Повишено внимание се отделя и на валидността на изводи, направени въз основа на лингвистични данни от VIII-IX век, които понякога безпроблемно се приемат за верифициращи езикова ситуация във времето на IV век. Очевиден факт е, че все повече нараства броят на изследователите, които не приемат за истинна тезата за тюркския произход на българите и са склонни да говорят по-скоро или за алтайски (обикновено той се нарича хуно-български), или най-вече за смесен (от източни иранци и алтайски етноси, и то след VI век) произход на българите.
Вече окончателно са отхвърлени хипотезите за финския (фино-чудския) и татарския произход, за славянския или за автохтонния произход на българския етнос. Така останаха две основни тези за българския произход и една междинна, която се опитва да търси баланс сред крайните виждания, постулирани в първите две направления: 1. Теза за тюрко-алтайския произход. 2. Теза за сарматския произход. 3. Междинна хипотеза. Тя приема, че българите - особено след идването на хунските племена северно от Черно море и в частност след V век - са смес от ираноезични и тюркоезични кланове.
Още преди повече от 6 десетилетия Б. фон Арним предположи, че българският етнос е hunnisch-iranisch Mischbevölkerung, но тази хипотеза не успя да се наложи в науката.
По-късно М. Артамонов постулира тезата, че българите били тюркизирани угр", т. е. смес от угри и хуни в района на Западен Сибир и Приуралието. Това виждане обаче не може да се поддържа на фона на многото и различни данни от източниците, с които разполага днес науката.
Ст. Ваклинов приема, че българският етнос се е формирал в Централна Азия, свързва го с т. нар. Таштъкска археологическа култура и го определи като тюркоезичен.
Езиковедът Б. Симеонов поддържаше тезата, че етническото самоназвание на българите, bulgar, имало тотемен произход и следователно трябвало да се свързва с представата, че българите са се самоопределяли като потомци на булгара, синове на булгара; те били горди, ловки, красиви и изящни като булгара. Пак той сочи, че българите били хунско племе, което се разделило на две големи части, като западната му половина се установила край Каспийско море и до Азов и затова името българи присъствало вече към II-IV век в арменски, латински и византийски извори.
Немалко почитатели има и до днес старата теза на В. Томашек, лансирана още преди век - според нея "българи" идвало от тюрко-монголското булга (булгамак) - размесвам, смесвам, и тогава българи трябвало да означава смесен народ. Да се приеме обаче една подобна теза за валидна е необходимо тя да бъде защитена и с други сведения, които не са плод единствено на недотам добре обмислени лингвистични упражнения. Защото едва ли има народ, който би могъл да претендира (особено ако се е формирал в пространствата на Евразия), че е етнически чист; всеки един етнос в периода на Ранното средновековие, и особено в този географски ареал, е бил съвкупност от различни племена и затова да се приеме за самоназвание на българите нещо като смесен народ е слабо защитима теза.
В. Генинг прие преди време, че етногенезисът на българите е бил различен от този на основния тюркски масив, като посочи за най-вероятен регион на спояване на отделните племена в определена народност земите на Западен Сибир и Източен Казахстан.
Унгарският учен П. Юхас от своя страна упорито налага тезата за тюркско-българските племена, които обитавали още в началото на новата ера горното течение на реките Аму Даря и Сър Даря, но основната маса от българите продължавала да живее най-вероятно в Западен Сибир. Той свързва българската етногенеза и с известните от китайските източници племена дин-лин, които били съседи на хунну. Засега обаче е твърде трудно да се отстоява тезата, че към I век е имало сериозен тюркски етнически масив в региона на двете средноазиатски реки Сър Даря и Аму Даря.
Зад усунския, по същество източноирански, произход на българите застанаха някои учени от бившия СССР, както и Цв. Тафраджийска. За нея българските племена били от източния дял на усуните, който бил подложен на най-големи влияния от страна на другите народи и етнически общности - от китайци и хуни (по-късно тюрки) от изток и север, а от юг и запад - от индийци и някои източноирански народи. Така тя свързва произхода ни с този на аланите (асите), заедно с които една част от българските племена достигнала до Каспийско море и Кавказ, а оттам и до Балканския полуостров. С това можел да се обясни и фактът, че византийските и други автори често споменават за българите наред с аланите, както и закрепването на названието Балкар (Балкария, балкари) към по-късните пришълци на тази територия в Северен Кавказ, населена преди това от асите, един от основните компоненти на днешните осетини. По този начин според Цв. Тафраджийска можели да се обяснят и персийските заемки в българския език, както и иранското влияние върху културата на българите. Самият български език бил родствен на персийския, но със значителен тюркски пласт в лексиката. В една от своите работи тя приема, че прародината на българите се е намирала на територията на днешен Северен Китай, и отново защитава тезата, че българите са били ираноезични и сродни с аланите племена. Към III век пр. Хр. хуните според нея принудили българи и алани да се отправят на запад и да достигнат впоследствие района северно от Кавказ.
Сарматската теза има своите защитници най-вече в лицето на А. Смирнов, В. Сиротенко, Ал. Бурмов и др. Тя се основава преди всичко на добре известните паралели в керамиката и в начина на погребване на мъртвите, за които ще стане дума по-долу. За съжаление тази теза трудно може да се потвърди с достатъчно на брой факти от областта на лингвистиката. Точно обратното. Редица думи от лексикалния фонд на българите бяха издирени през последното десетилетие от П. Добрев и някои други учени в България, които отпращат към източноиранските езици и техните корени или точни успоредици могат днес (с по-голяма или по-малка доза вероятност) да се дирят в пределите на Средна Азия, сред пуштуните, ваханците, шугнанците, ишкашимците и др. Всички те са наследници на индоиранските и източноевропейските етноси от древността и това даде основание най-вече на П. Добрев да постулира твърдението, че прародината на българите се е намирала точно там, в района на Памир-Хиндукуш.
Трябва обаче да се запитаме дали проблемът за езика, говорен от нашите предци, не е до известна степен преекспониран от езиковедите, особено когато става дума за най-древната българска история; и дали при наличните данни сме в състояние днес да отговорим на въпроса какъв език са говорили всички българи през всичките тези векове. В интерес на обективната истина, и особено за периода II-IV век, трябва да признаем, че на този въпрос не може да се отговори; тогава ще трябва да приемем, че всякакви изводи тук са изцяло хипотетични. В такъв случай е наложително да потърсим целостта, в която се вписва органично българският етнос през горепосочения период, и да приемем, че нейните характеристики до голяма степен ще определят и лингвистичната ситуация в българското общество. То е част от т. нар. свят на степната империя или, както още го определя О. Прицак, Рах Nomadica, обхващащ преди всичко евразийските степи от Северен Китай до унгарската пуста и предпланинските и някои планински райони на юг, които граничат с големите и вече споменати уседнали цивилизации на китайци, иранци, римляни. В това огромно географско пространство с нееднакви климатични и екологични условия в периода след Рождество Христово са господствали преди всичко етноси, говорещи езици от голямата иранска група, а след V-VI век на тяхно място (включително и под формата на политическо господство) идват различни алтайски народи и преди всичко тюрките. Така създадената езикова ситуация в целия регион е кореспондирала най-вероятно и с езиците, говорени от различните български племена преди създаването на Дунавска България.
Характерна особеност на държавните формации в Pax Nomadica е налагането за официален език за цялата общност на езика на управляващия род (племе), който при нередките преконфигурации в този регион често пъти е бил сменян вследствие възшествието на някой друг господстващ клан, говорещ различен от своите предшественици език. Всъщност политогенезата в номадския Рах обикновено е довеждала до оформянето на един държавен език, който е бил в употреба най-вече в центъра и особено сред т. нар. дружинници на вожда, докато в периферните райони са се употребявали местните езици и диалекти. Това състояние на фактите дава основание на немалко автори да предполагат, че термини като сармат, авар, тюрк и други подобни са преди всичко политоними и едва впоследствие са се развили в етноними със строго определени и специфични езикови характеристики.
ЕЗИКЪТ НА БЪЛГАРИТЕ
Реалната картина в Централна и Средна Азия, а така също и в района северно от Кавказ, показва често пъти наличие на билингвизъм в периода след V век, както и взаимни интерференции на различни северно- и източноирански диалекти с тюркски и монголски такива.
Затова и за българските племена е логично да се приеме, че са говорили езици, които са били характерни за този регион, и че самият български етнос едва ли е бил моноезичен.
Известно е, че след средата на IV век част от него попада под доминацията на хуните, впоследствие на аварите и западните тюрки, така че съществуването му в рамките на тези политически формации, заедно и в съседство с най-различни етноси, включително и германски (най-вече гепидите), е дало неминуемо своето отражение в българските диалекти.
Невъзможността езикът на българите (а оттук и техният произход) да се определи безусловно като тюркски се потвърждава и от наличието на редица данни от сферата на антропологията, археологията, етнографията и пр. Те сочат, че през I хил. пр. Хр. огромните пространства на днешен Казахстан, Западна Монголия и Алтай и на юг до Памир-Хиндукуш, които днес са заселени предимно с тюрко- и монголоезично население, са били доминирани от индоевропейци, най-вероятно скито-сакски номадски племена, които са говорели северно- и източноирански езици.
Широкото разселване на европеиди в източно направление е налице още от епохата на неолита и се засилва през бронзовата епоха. Последните антропологични изследвания сочат абсолютното господство на европеидната комбинация от признаци в Средна Азия и Казахстан през периода на неолита и бронза.
Археологическите разкопки и антропометричните проучвания от 50-те години на миналия век до днес доказват широкото разпространение и разселване на европеидно население в степните райони на Алтай и Хакасия, в Тува и Западна Монголия в това отдалечено от нас време. Очевидно съприкосновението с монголоидните етноси в тази твърде далечна от нас епоха се е осъществявало в централните райони на днешна Монголия, в китайската провинция Гансу и покрай северните предпланини на Тибет.
Учените се затрудняват да отговорят с пределна точност какви езици е говорело това европеидно население, но мнозинството от тях са склонни да приемат, че през епохата на II-I хил. пр. Хр. в горепосочените райони европеидното население е говорело езици от днешното индоиранско и иранско семейство на индоевропейските езици. Затова и оформянето на т. нар. прототюркски субстрат обикновено се отнася едва към края на I хил. пр. Хр., а за начало на тюркизацията на Южен Сибир се приема времето на V-VI век сл. Хр.,
т. е. едва след преселването на тюрките на Ашина в Алтай и най-вече след образуването на Първия Тюркски каганат в средата на VI век и неговата експанзия. Най-широк размах тюркизацията на Южен Сибир и съседните му райони придобива през втората половина на хилядолетието, като пряко следствие на експанзията на различни тюркоезични етноси в южна и западна посока и особено след успехите на Втория Тюркски и Уйгурския каганат (краят на VII - средата на IX век). Тъй като тюрките се появяват на сцената на историята точно в региони, обитавани най-вече от т. нар. сакски ираноезични племена, мнозина изследователи приемат, че в генезиса на тюркските езици има и съществен дял източноирански лексеми. При такова състояние на фактите е твърде трудно да се приеме, че българите в района северно от Кавказ и Централна Европа още през периода IV-V век са били подложени на масирана тюркизация.
ПИСМЕНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ИМЕТО "БЪЛГАРИ"
Нека обърнем внимание и на някои от известните до момента писмени източници за най-ранната история на българите. Логично би било да се очаква, че българското етническо име ще присъства в китайските династични хроники, но запознаването с тях сочи обратното. Затова пък те многократно говорят за владението Болу, което нейде се предава и като Болюй (Бо-ло, Болор), като го разполагат в Средна Азия и по-точно на територията на днешен Балтистан, на запад от Тибет. В една китайска императорска география от XVIII век границите на Болор са очертани по следния начин: на югозапад от Яркенд и на изток от Бадахшан, в непосредствена близост до последния. Ако се доверим на арабските източници и по-специално на ал-Истахри, то древният Болор е бил недалече от земята на тохарите (Тохаристан бил заселен от кушаните, т. е. от юечжите, и други племена от техния съюз вероятно към края на II - началото на I век пр. Хр.), която се намирала източно от Балх, т. е. древна Бактрия, западно от Бадахшан, южно от Аму Даря и северно от главния хребет на Хиндукуш. Според ал-Бируни пък районът, който носел името Баллавар, бил управляван от различни владетели - Шугнан шах, Вахан шах, Болор шах, и на юг граничел с индийците в днешния Кашмир. Областите Болор, Вахан, Шугнан са всъщност именно планинският район на Хиндукуш и в езиците на етносите, живеещи там, се откриват редица паралели с днешните български думи. Интересно е да се спомене тук и едно сведение, което се намира в "Скитска история" на А. Лизлов. Той споменава за област (страна) Белгиана, която била разположена близо до Индия. Данните му са почерпени очевидно от извор, който е помествал Белгиана в четвъртата част на Скития, т. е. вътрешна Скития, в близост до Индия, което може да се отъждестви само с пределите на Памир-Хиндукуш, т. е. с древните Согдиана и Бактрия. Тамошните региони носели имена, които окончавали на -ана/-ена (срв. Партиена, Дрангиана, Согдиана, Каспиана, Трансоксиана и др.). Нека споменем и народа "булх", който С. Еремян на основата на данните от географията "Ашхарацуйц", помести точно в района на Памир-Хиндукуш. Ако тази локализация се потвърди и с други (еднозначно тълкувани в тази посока) извори, то тогава ще отпадне и съмнението, че с народа "булх" арменците всъщност са обозначавали бактрийците, които понякога са били наричани и по името на своя главен град Балх. В тази връзка заслужава да се отбележи и малко известният факт, че някои индийски източници, например "Падатадитака", който е част от сборника "Чатурбхани", помества владението Балх между реките Биас и Сатледж, които наред с Ченаб, Рави и Джелам образуват т. нар. Петоречие (Пенджаб) в днешна Северна Индия.
РАЗГРАНИЧАВАНЕ МЕЖДУ ТЮРКИ И БЪЛГАРИ
Разграничението между тюрките и българите е като че ли особено добре застъпено в съчиненията на някои от арабските географи и историографи. Ето думите на един от тях, Ал-
Масуди (Х век): "И влезли много от тях [русите] сега в общността на ар-Рум [Византия] подобно на Ал-Арман [арменците] и ал-Бургар, които са едни от видовете Ас-Сакалиба и Ал-Баджанак [печенегите] от тюрките." Пак същият автор споменава, че според древните мъдреци и астрономи "морето на българите, русите, баджните, печенезите и баджгурдите - те са три рода от тюрките - е морето Нейтас". Изследователите са склонни да отъждествят морето Нейтас с Черно море и това е напълно логично с оглед на изброените около него народи. Ал-Масуди тук отново упоменава българите - и русите заедно с тях - като различни от последните три народа, които изрично са определени като тюркски.
ПРАРОДИНА НА БЪЛГАРИТЕ
Районът на Западна Монголия, Източен Казахстан и северно от Памир-Хиндукуш по традиция е определян от античните и по-сетне от средновековните историографи като Вътрешна Скития, а тъкмо той се приема и за прародината на различните български племена. Това налага признанието - без този факт да означава абсолютното отричане на алтайски етнически елементи - на наличие на сериозен индоирански компонент в най-отдалечения етап на оформяне на българския етнос; тежестта на тези елементи е била относителна величина именно поради споменатата вече тенденция към чести прегрупирания сред племената от този район на Евразия и очевидно е намалявала все повече след възхода на хуни и особено на авари и тюрки в периода VI-IX век. Вероятно тази ситуация дава основание на такива именити учени като П. Голдън и Д. Синър да включват най-ранната българска история в "Кембриджка история на древна вътрешна Азия" (1990 г.) или във "Въведение към историята на тюркските народи" (1992 г.). Все пак остава открит въпросът доколко детайлите от най-старата история на българския етнос дават основание за една такава безспорна атрибуция и как например такива царски имена сред българите като Бузан, Вунд/Венд, Тервел, Аспарух, Крум, Расате и др., които са с очевиден ирански произход, или пък думи като бати, тати, стрина, кака, куче, кунки, хубав, кутре, чунким, кавхан, жупан и много други, с подчертано иранско звучене, се съотнасят с тюркския корен на българите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар